Паркът и бабите на Марица

На изток от моста на Герджика се намира  малък парк покрай река Марица. Има голям поток от пешеходци и коли, а самият парк изглежда доста скромен. Състои се от малка детска площадка, 10 пейки и няколко уреда за спортуване на открито. Има хора, които разхождат домашните си любимци. Също така се виждат младежи, които спортуват на уредите.

Въпреки  моста и хилядите преминаващи по него коли, мястото може да се определи като доста тихо и уютно. В непосредствена близост до този парк /приблизително 30 метра/ има още един, който може да се дефинира като детска площадка. Ето къде са били децата!

Паркът е сравнително голям. Има майки, които са седнали на местното, силно казано, „барче” или т.нар. кафе-бар „Захир“.  Гледката е странна. Чувствам се като през 90-те години на 20 век. Мисля, че това се дължи на зелените пластмасови столчета и розовите покривки, все инвентар на барчето. Безалкохолни напитки – червени на цвят, бутилки – вече със забравени форми. Оранжевата постройка и омагьосаният кръг около нея… Носталгия, спомени от детството.

Часът е 15:00. Този парк е по-предпочитан от възрастни хора. Може би защото е по-богат на сянка или пък защото към парка има и бонус „барче”. Много е тихо. Мога да чуя какво говори човекът, който се намира в другия край на парка. Преди малко пристигна, възрастен мъж. Видимо притеснен. Оглежда се заинтересовано. Тъй като си говори сам, човекът, до който седеше, си тръгна. Ехх… вече и тук останахме само трима, но благодарение на господина, вдигаме врява като за минимум десетима.

Часът е 17:30. Настанявам се на една от малкото свободни пейки. Преобладава присъствието на хора от т.нар. трета възраст. Опитвам се да следя децата, които уж скришом правят капани на бабите си. Интересно ми е. Минали са вече 30 минути. Явно съм гледала с голям интерес децата, усещам как бабите сега гледат мен с недоволство. Какво ли толкова направих. Паркът се препълни. Бабите тук заемат позицията на пазач. Едно момиче се опита да седне с кучето си на малкото останало зелено пространство в парка, но бабите набързо изказаха своето мнение по въпроса. Въпреки че няма табела „Забранено за кучета”, те едва ли не изгониха момичето с кучето. Трудно ми е да гледам и пиша по простата причина, че и те ме гледат.

Смешно ми е. Ужас. Смея се сама!

Имам чувството, че на малкото масички към будката-барче може да се сяда единствено с предварителна резервация. В момента ми изглежда като най-проспериращото заведение в Пловдив. Шумно е, не мога да си чуя мислите. Във всички останали паркове може да се чува само детски смях, но тук бабите вдигат по-голяма врява и от самите деца. Вече знам тайните на една от съседките им, която очевидно не е тук. Възрастните мъже гледат само към пейките, където се намират бабите. Има мъже, които са си взели преносимо столче, което пък ме навежда на мисълта, че са свикнали да не си намират място за сядане в парка.

Ако се опитам да картографирам парка в момента, той ще изглежда така:

Аз самата сядам на Г-образните пейки, при бабите пазачи. Часът е 19:00. Бабите се умножават. Вече почти целият парк е превзет от тях. Колкото пъти си вдигам главата, толкова пъти срещам едни и същи погледи. Нормално ли е – не знам. Майките от будката лека-полека стават и си тръгват заедно с децата, които до момента си играеха на детската площадка. Някои от бабите се настаниха на столчетата към будката. Провикват се, опитвайки се да водят разговор от разстояние. Тръгвам си. Помолиха ме „учтиво“ да се преместя, тъй като нямало къде да седне една от приятелките им. Не си спомням в скоро време да съм се чувствала толкова неловко.

Из теренни бележки на Радосвета Раколиева