Дивото зове в града

След точно една цигара време тръгнахме в посока запад, в пътека отдясно на хотела на гребната. Минахме въжен, доста клатещ се мост. Влизайки навътре към горичките и дивото, усетих значима разлика в температурата. Тъй като там вече пътят не беше асфалтиран и наоколо ни заобикаляха дървета, въздухът беше много по-влажен и все още беше студено, затова и тримата носехме връхни дрехи. Повърхността все още не беше докосната от слънчева светлина, поради което пръстта беше мека – стъпвахме в калта. Вървяхме по течението на Марица и аз започнах да имам усещането, че сякаш се движим по устието на Амазонка – беше доста диво чувство – бяхме като част от племе. Спряхме се до една топола, където имаше значителен по размери дънер, на който седнахме. Имаше огнище, на което пианистът се залови да пали огън, въпреки прииждаща топлина и светлина от слънцето. Попитах го защо е необходимо да пали огън, на което той отвърна, че има нужда. Вероятно дивото го зовеше – не мога да бъда сигурен, така го усещах.

Аз се излежавах на дънера, подпирайки гръб в ствола на голямата топола над нас. В същото време грънчарят се залови да обикаля и събира дървета за огрев, а и не само – търсеше си клон за ново диджериду. Умората ме налегна и затворих за момент очи, оставяйки се песента на събуждащите се птици и полъхът на вятъра да ме освободят от прозаичните мисли. За момент се унесох някъде в отвъдни мисли. Свирихме известно време. Докато пианистът се бореше с това да отприщи огнената стихия, аз свирих на диджеридуто, а грънчарят – на джембето.

В огъня имаше магия, наистина, свирейки около него на брега на реката, се чувствах точно като член на някое племе. В един момент ме осени вдъхновение да пиша и изкарах малко тефтерче от чантичката на грънчаря, който го взе, за да ми чете свои мисли, откровения и да ми показва различни свои рисунки.  Артистично откровение насред природа – наистина красиво чувство. Когато един приятел ти се покаже отвъд това, което виждаш и чуеш за неговите изгори и несгоди, погледът ти се променя. Този момент от нашето приключение беше наистина ценен.

Автор: Е. С.