Лирическо отклонение от пътя

Лирическо отклонение от пътя

Поема-пътепис  за градския транспорт към квартал „Христо Смирненски“

Нека да започнем от централна гара. Това е един център на вселената в Пловдив. Оттук тръгват пътищата за навсякъде, пътищата за никъде и пътят към Смирненски. Това е сборният пункт на всички видове човешки същества- тръгващи, идващи, бързащи, произлизащи от тъгата, проявяващи вечно веселие, носещи всички възможни посоки в себе си, вярващи в безкрая на железопътната линия. На гарата има малки кафета, лафки за вафли, седалки, които вече са боядисани и чакалня, която отдавна не мирише на истинска гара. Тоест, ретроградно. Тук хората реализират себе си най-пълноценно. В мига между качването на влака и купуването на билет те срещат погледите на другите- това обикновено са гневни погледи, отегчени погледи, любопитни погледи, търсещи погледи, но, не се изненадвайте, могат да бъдат и влюбени погледи . Гарата събира, гарата разделя. Но най-важното е, че от другата страна на гарата, като минете подлеза с грозните магазинчета, метал шопа и часовниците, саксиите и гащите, излизате на една спирка. Спирката е обрулена и вече я няма нейната стара другарка будката за плодове и зеленчуци и на нейно място зее пустош, от която хората странят. Тази спирка е центърът на града. От тук хората тръгват за две места. За Смирненски. Или за Смирненски. И в много краен случай, за Коматево. И в още по-краен, за Кичука. И в най-краен за София. Преди това, обаче, си хващат автобус и отиват там, където най-дългата алея с есенни листа започва от училище Елин Пелин и свършва при известното кафене Ескада. Зад него е поликлиниката. Също известно кафе. Кафене. Преди да си хване рейс, човекът, който копнее за романтика в края на града, се взира в таблото. Таблото е модерна работа, никак не изглежда художествено издържано, буквите му светят оранжево като нескопосана играчка за елха и много често минутите, в които ти остава да чакаш са равни на минутите, е които едно уравнение се превръща в поезия. Цяла вечност и няколко нагризани ябълки. Стигнем ли до автобусите, всичко става много по-сериозно. Те си имат собствен живот. Те пулсират в свой ритъм, който често гражданите не разбират и приемат с озлобление. Не са ходили на курс по емоционална интелигентност. Нито на пилатес. Но автобусите не се сърдят. Те си вършат работата възможно най-добре и си следват маршрута. От гарата до Смирненски пътешественикът може да си хване няколко автобуса. Не един, не два. Казах, няколко. 12, 26, 29 и още… Сега повторете, за да не се ровите в телефоните си- 12, 26, 29 и още… Нека насочим вниманието си към някои от  тях и вникнем във всеки отделен характер, всяка протъркана гума, всяка навъсена чистачка и всяка вечно влюбена седалка. Защото това са автобусите, които отиват в Смирненски. Кварталът на /не/дружелюбните пенсионери, забутаните ранчота и твърде многото котки.

            12

            Да, дванайската. На младини беше срамежлива, когато се обличаше много по-бедно и общината нямаше пари да й купи други дрехи. Тя тръгваше от Смирненски и стигаше чак до Филипово, където милите граждани хващаха влака за любимото село- Маноле, Скутаре, Белозем. За нея бе чест да превозва толкова разнообразен тип пътници. Известна с това, че минава през много гимназии, включително престижните Търговска и Математическа, всъщност най-голямата й слабост бе именно краят на маршрута, където малко преди финала на дългия работен ден, тя се спираше за малко пред училище „Св. Св. Кирил и Методий“, вече в Смирненски, и слушаше сладките песнопойци от последния етаж, които заучаваха някаква закачлива мелодия (или някое невръстно дете, което упорито дрънкаше на пиано). Това бе хорът на училището. Обиколила важни места като Централна гара, бул. Руски, моста на Герджика, полегнал върху гърдите на река Марица, Дванайската сега си почиваше. Тя поемаше своя последен работен тон и с радостно бръмчене се отправяше към последната спирка. От ляво на нея се редяха мистериозните ранчота, а малко преди да завие за обратен завой, тя срещаше любимата си градина- някой бе създал цял лабиринт от статуйки, къщички за птички и саксии за цветя в градината си и това бе едно от най-специалните места за изморения автобус, който проявяваше лека слонност към фантасмагорстване. Относно пътуващите, той не бе твърде строг, не спираше рязко и отваряше почти всичките си врати. Ако се случеше да отвори само средната, то това бе знак за лошо настроение или неприятна среща с някой от маршрута Мараша- Кичука. С колегите се разбираше добре, особено симпатично му беше 29. Просто 12-ката никога не бе ходила в Тракия и малко завиждаше на шанса на 29 да стигне чак до там. Понякога си представяше какво има в този толкова модерен квартал, друг път просто оставаше в парка до църквата и с блаженство слушаше приказките на най-дружелюбните пенсионери от Смирненски. А те, изживяващи отново своята младост, флиртуваха открито на дълбоки теми като видове тикви, рецепти за компоти и запазване магданоза по-дълго свеж.

            29

            Несъмнен бунтар. Нескрит рокаджия. Носител на революционен дух и явен привърженик на борбата за свобода на словото. Този приятел е най-обсъжданият герой в квартала. Той не просто има най-дългият маршрут в града, той свързва двамата най-отдалечени и най-оспорващи титлата „квартал на Пловдив“ противници. Смирненски – Тракия. Най-трудната, най-дръзката и най-отговорната е неговата задача- той трябва да превози всички онези хора, които тръгват от тук и отиват там. Тук е най-хубаво, защото онези от там идват на училище в Математическата гимназия. Търбухът му се пълни с хиляди бърборещи човечета, решаващи теореми с красивите си винени униформи, чатещи с Питагор в задръстванията, освирквани от кондукторката и целени със стръкове праз от бабите. Този навъсен пънкар, този неуморим поет, свързващ и разделящ най-далечните части на древния град, той приютява и хилядите работници, хилядите пътуващи, които слизат по средата на тази романтична екскурзия през града и си хващат влака за някъде. Защото не просто пътува една неизброима вечност, носещ се по нажежените пътища на стария художник Пловдив, не само успява бохемски да износи едните и да изхвърли другите на Централна гара, но и умее да мълчи. Най-дивият от всички в екипа много често се уморява, защото знае и началото и края на града, от най-противоречивите ми страни. И тогава той млъква. Спира на ЖП гарата и просто казва „стоп“. От устата му излиза тежка въздишка под формата на пушек, иначе отдавна е спрял цигарите, и тогава започва истинската наслада. Целият панаир на суетата, всичката нескоспосана и чаровна маса цветни и прииждащи хора от различни малки спирки на Южна България, тийнейджъри, разменящи си гръмки цинични фрази, които възхваляват любовта и повдигат духа със звучни подвиквания като на мач, неизборимото разнообразие от видове, стилове и поведения. Ето това бе моментът, в който нашето търпеливо 29 оставаше насаме със себе си и фотографираше богатството на човешки образи в града на тепетата.

            26

            Ако може да се опише с една дума особата на тази госпожа, то тя ще е „екзотична“. Дошла от някоя далечна страна преди много години, никой не знае точно кога и как, тя пристъпва в най-противоречивия град гръмко и без колебание се нанася в квартала, който граничи с останалата част от страната. Смирненски, този скромен граничен пункт на Пловдив с Южна България. Връзката му с целия свят. Дамата, носеща със себе си хиляди странни аромати и надраскала себе си с девизи и цитати „Георги е тъпак“, „Винаги ще те обичам, Цеце“ и „ Умрете жълтури“, всъщност не една доста непредвидлива и спонтанна автобуска. Бе известна със своето менливо настроение и много често на пътниците се налагаше да вдигат празнични знамена и да пускат заря, когато в делниците тя се появеше на време, чиста, спокойна и изчакваща всички. Това бяха мигове на истинска радост за работещите, мигове на споделено щастие, на подарени усмивки, всички бяха способни да се шегуват едни с други. Даже пълният господин, който отскоро бе започнал да отглежда домати на терасата си, отстъпваше мястото си на някоя малка баба, а децата с невъзпитан речник млъкваха и се отпускаха доволни  на седалките, готови да пътуват най-чаканото си пътуване. Ето такава бе тя. И въпреки нескоспосаните й обноски и странното й държание, въпреки внезапните й изблици на неуравновесеност, въпреки шумните й монолози за времето, добрата храна и изчезващите джентълмени, хората продължаваха да вярват  и да разчитат на нея. Имаше някаква особена мистика, която караше всеки един човек да прозре отвъд външната й несериозност. Някаква необяснима загадъчност, която напомняше на обикновените живущи от Смирненски за някакви непознати страни и градове, за забравени истории, за приключенства и пътешествия. И не, не защото стигаше до едно от най-шарените места, кварталът Изгрев. Може би защото само тя свързваше така артистично два толкова противоположни квартала като Смирненски и Изгрев, минавайки през най-горещата точка на ЖП гарата, помитайки центъра и главния булевард на град „княз Борис“, събирайки парче по парче всички клюки на града от спирките преди Античния театър и след него, обагряйки пътуващите със спомени за славно занаятчийско минало, в близост до Капана и завивайки към площад Шахбазян, в самото подножие на Стария град, и продължавайки към тъмните дебри на крайния квартал, обитаващ се от роми, театрали, рокаджии, възрастни двойки пенсионери и рошави кучета. Съвсем до края на града, който правейки едно пълно кръгово завъртане, като танца на слънцето и луната, отново ще пристигне в Смирненски…

Автор: Катерина Георгиева