Тракийското ранчо

Баба ми живее в Тракия и тази година става на 90 години. Живее в 51-ви блок – срещу Пощата в Тракия. Помня, че бях 12-13 годишна. Тя и дядо все ходиха „на ранчото“. Така странно ми звучеше тази дума, какво е това ранчо? Един ден отидох там заедно с дядо. Той много обичаше земята, а може би и много от хората в онова общо ранчо, също я обичаха. Какво беше ранчото? Това беше едно парцелче земя, къде оградено, къде не, но винаги с някакви граници. Тези парцелчета различни хора от Тракия бяха превърнали в зеленчукови градини, с цветя и овощни дръвчета. Баба ми казваше, че всеки може да си вземе колкото може и поиска (място). Вода имаше само на няколко места и затова се започваше едно мъкнене на кофи за поливане. Най-яркият ми спомен от ранчото са ягодите на дядо – червени, не много големи, но безпардонно ароматни и вкусни. Баба вече не помни много за ранчото, но съвсем скоро ми разказа пак за него.

„Мина много време вече, ама преди около 15-20 години си имахме „ранче“ тука, в квартала, там малко встрани от нашия блок, към гората, към Лаута. Имаше насам поле, поляни имаше. Ние не знаехме, че има такова нещо. Иначе живеехме в „Тракия“ още от самото начало докато го строяха, улиците – кални, прашни. После дядо ти вечно си беше там – с торбичките, отива в гората, тори си, това неговото ранчееее. Един ден там отивахме на разходка, виждахме хората – питахме. Викаха „Идваш тука, обръщаш и край“. Секой си ограждаше. Правеха хората, изкарваха много. Особено имаше един човек – той пък завладя много. Цял декар! И продаваше. Да-а. Работеше. Извади си помпа – вода имаше. Поливаше си. Добре беше де. Нямаше от цяла Тракия хора там, ама който е по-близко. Не бяха малко хората все пак, ама сега ги вземаха вече. Засяха дървета ли, какво, някакъв парк правят май. Такива „ранчета“ вече не гледат хората.“

Из спомените на А.А. (антрополог), 33-годишна и баба ѝ, 90-годишна. за „Тракия“