Строежът на Захарна фабрика

Една история, публикувана от Никола Алваджиев в „Пловдивска хроника“

Каршияка бе слабо застроен квартал, и то само в западната му част. Дето е сега Панаирното градче, имаше само зеленчукови градини. Зад казармите на 9-и п. полк (сега там има блокови жилища) се простираха чалтъците и като някакъв мираж стърчеше коминът на захарната фабрика (днешният ДЗК „В. Коларов“), чиито основен камък бе положен на 12. 1. 1900 г. в 3 ч. следобед. Голямо събитие бе то за онова време. Па и не бе малко нещо! Кои можеше тогава да „попие“ представата, че в тези мочурища ще се издигне след време гигант, в които ще работят стотици хора и ще има какви не технически съоръжения! 

Строежът на фабриката започна в 1908 г., осем години след полагане на основния камък. Нямаше тогава бързане, надпревара. Конкуренцията не бе взела размерите, които впоследствие опустошиха спокойствието и социалната съвест на мнозина. 

Две групи строители запретнаха ръкави в строежа. „Калфа-предприемаче” (така наричаха тогава майсторите-предприемачи) бяха Дечо Димов Караманолов от с. Славейно и другият от с. Смърдеш в Македония. Години след това те разправяха как започнали градежа и как го завършили:

“Чорбаджиите ни бяха чужденци, френци и белгийци. Към нас и дори към простите работници бяха винаги внимателни. Всяка събота привечер, след като сколасвахме, ни черпеха. Аз и моите момчета – продължаваше да разказва Дечо – тогава за първи път вкусихме ликьор. Знаехме само гроздовата. Строежът вървеше бързо, защото имаше достатъчно материали. Бяха ги складирвали цели шест години. Теренът беше блатлив, та си служехме с помпи, които докараха от Белгия. Инженерът-ръководител, белгиец, беше много придирчив човек и много се ядосваше, като видеше, че правим икономии на материалите. Караше ни се, хокаше ни, викаше, че тези материали са за употребяване, а не да ги пестим, но нали сме си българи, не се отучихме от навика си да икономисваме! Същият инженер често ни караше да пускаме отвеса, та да провери дали зидарията върви право. Хвалеше ни за нашата сръчност и за умението ни. Нали за родопчаните имаше думи: „Срочни раки, верно око, прав дувар, ала шаулът да ти е дружинка“ (сръчни ръце, верно око, права стена, но отвесът да ти е другар).

Работехме с нашите, със селските ни дрехи, защото тогава нямаше работно облекло. Гледаха ни чужденците и се чудеха как може прости селяни да зидат така хубаво. Храната си държахме в торби, шарени родопски торби. Нямаше тогава столове при предприятията. И торбите белгийците гледаха с интерес, харесваха шарките, питаха ни как ги правят жените. Бяха докарали и една машина за рязане на тухли, но тя не влезе в работа, защото нашите работници бяха свикнали да ги майсторят с ръцете си. Когато завършихме покрива, дигнахме българско, белгийско и френско знаме. Възнаградиха ни богато и ни дадоха голямо угощение гювечи, салати, ракии, какви не вина и много кутии сардела. Тогава тази риба беше доста скъпичка, та малцина от нас я бяха опитвали, но на това угощение си отядоха. Дадоха всекиму от нас по няколко кутии. Нашата работа свърши към 1912 г. Останалото продължи още две години.”

(Алваджиев 1984: 290-291)