Слънчевата Сряда

На гребния канал по изгрев

Отидох за вода. Прекосих половината гребна, минах даже моста. Ходих бързо, много бързо… и леко, все едно се носих. Лицето ми мажеше образите. Сякаш разстоянието не се променяше, ходих на едно място. Не усещах умора, като че ли бях изпаднал в транс. Не знам колко време ходих до чешмата, но бяха изминали поне 20 минути от хотела на гребната до там. Налях 3 литра вода в 2 шишета от по 1.5 от малката чешмичка – голям зор. Изключително пипкава работа, изисква се голямо търпение от толкова малко ручейче да наливаш в бутилки, тъй като няма как да насочиш струята вода точно към гърлото на бутилката.

По обратния път започнах да усещам умора в краката. Не бях седнал да си почина, а директно подхванах обратен курс. Двама мои приятели ме чакаха на пейка до хотела – доколкото те имат роля в описанието, ще ги наричам грънчаря и пианиста.

Наобратно вървях с изгрева зад мен. Имах усещането, че аз предизвестявам идването на деня, сякаш нося утрото, като че ли бях повелител на изгрева. Ангел на изгряващото слънце – хубаво е човек да си мечтае. Седнах при грънчаря и пианиста, които пушеха цигари и свиреха. Носехме със себе си джембе (африканска тарамбука), диджериду (австралийски духов инструмент) и мелодика (клавишен инструмент). Когато най-накрая седнах след приблизително 2 километра ходене (а може би и повече, не знам), видях изгрева в целия му блясък. Слънцето осветяваше постепенно, но осезаемо целия гребен канал. В самия канал се вгледах в слънчевата пътека – отражение на слънцето. Взирайки се по-съсредоточено, което смятам, че се дължеше на умората, успях да видя спектрите на светлина в лявата част на слънчевата пътека. Не успях да задържа концентрацията твърде дълго и след миг виждах само нормалната светлина с естествения ѝ цвят.

Автор: Е. С.