Куфарът

Дядо Запрян бе пристигнал отдавна в този град. Още като млад земевладелец, когато по околните села се носеше песента на жените, които ронят царевица и тя достигаше дори до най-натоварените  от шум градски части. Не го влечеше толкова самия град, а възможността да се смеси с тълпата, да подиша малко от въздуха й, да усети гражданите като един общ организъм, който съставя всяка малка част от това място. Той беше израснал в малко село, в което всички се познаваха, петлите кукуригаха в точно определен час, а работата започваше от много рано сутринта. Всъщност, тя започваше преди да е дошла сутринта. Спомените за детството му бяха свързани именно с това мъчително ранно събуждане, когато баба му идваше с чаша топло мляко и я докосваше до пръстите на краката му, за да го опари. Нещо, което от ранна възраст го кали с чувство за хумор и ирония към света. Животът на село бе живописна поредица от картини- ясни и изумително пъстри. Дядо Запрян щеше да ги помни още много дълго време.

            И сега, когато стоеше на гарата с куфар в ръка, той не знаеше накъде да поеме. Адресът в ръката му, на една смачкана хартийка, не му говореше нищо. Ручей. Никога не бе предполагал, че улиците в града могат да звучат толкова хубаво и близко. Ручей. Защо и как някой би нарекъл улицата си така? Липсваше ли им нещо на хората тук? Защо не й бяха дали име „Бетонната лейди“, примерно. Такива неща си мислеше той в първия миг от стъпването в града и с лека насмешлива усмивка се отправи към спирката, изгонил нахлуващите сантиментални колебания и носталгични картини от селото. Автобосуте хвърчаха като отвързани, въпреки че, сравнени с линиите в Лондон и Ню Йорк, тук направо си намираха в състояние на следобедна дрямка. Но той не знаеше как е там, затова срещата му с градския транспорт щеше да остане една от най-вълнуващите. Дами с най-хубави костюми и шапки си купуваха красиви билетчета, шофьорите, спретнати и чисти, се шегуваха с тях, баби с пазарски чанти, дядовци с филцови каскети, момиченца с панделки- този свят от шарено изобилие на човешко присъствие така омая дядо Запрян, че той забрави на кой автобус се е качил. „Вие който и автобус да хванете от гарата, все ще ви закара в Смирненски…“- каза една дебела женица, облечена в твърде стегната жилетка. Забравихме да кажем кога е пристигнал в града, но предвид жилетката, ще е било късна есен. Той се усмихна нескопосано на осведомената жена и се загледа навън. Сега отдясно на него остана Младежкия хълм, известен с първата детска железница. Някъде отзад оставаше централната гара, а напред пътят се извиваше рязко нагоре. Красиво училище и алея с много дървета. Къщи и малки магазинчета. По-късно той щеше да разбере, че тази улица се казва „Хаджи Димитър“ и е любима на много от живеещите в този квартал. Тя сякаш беше най-дългата и най-романтичната улица, а по нея сезоните изсипваха себе си като за последно, докато не се завърнат пак следващия път с дъждовете, снеговете, листата и слънцата си.

            Личеше си, че кварталът сега се събужда, сега започва да признава себе си за градски, в някои от уличките все още се носеше облак прах, градините бяха олюляни от жълти гроздове, пред къщите се изкарваха големи казани и се вареше ракия (по-късно някой с изявено модерно мислене, някой блестящ европеец щеше да забрани това), хората си викаха от единия тротоар до другия и се питаха „как е била реколтата това лято“ и всички знаеха, че става въпрос за онази реколта, която ще топли гърлата им цяла зима. Всъщност, едно от нещата, които не се промени по-късно, когато дядо Запрян вече бе се превърнал поне видимо в гражданин, беше това изречение. Как беше реколтата това лято. Девизът на всички романтични души, излъгали себе си в забързания и претенциозен облик на големия град. Тук той разпозна липсата на този ясен пловдивски аристократизъм, който вирееше така очевидно в централните части. Още със слизането на спирката на Ручей, той припозна в лицето на една продавачка от магазин ПЛОДЗЕЛЕНЧУК този особен дух на независимост- бузите й бяха зачервени като на жена, дояла кози цял ден, но изреченията й бяха прецизно и елегантно подбирани, така че клиентите да се чувстват ухажвани и излъгани със стил като в центъра на Париж или Наполи. Дядо Запрян запомни погледа на тази ведра и енергична жена и се запъти към номера, който щеше да стане сега негова постоянна обител.

            Блокът се извисяваше над него като някаква странна сива грамада, която всеки момент ще проговори. Това дори не беше голям блок, само пет етажа, които не се извисяваха, а по-скоро бяха полегнали между жп линните, главния път, кметството и училището.  Дядо Запрян не смееше да тръгне. Ключът беше в него, всичко изглеждаше нормално, но той стоеше под грамадата и я гледаше с непонятност. Представяше си всички тези хора, които живеят вътре в нея, наредени един до друг, един под друг, един над друг. Чуваше смеховете им, разговорите, виковете, разменените думи на път за работа, подушваше манджите, които готвеха, стъпките им по стълбите, асансьорът, който оповестяваше всяка изминала секунда, виждаше шарените им простори, наредените на терасите сухи чушки и саксиите с моловки, гордо поели длъжността да пренесат селото тук. Наблюдаваше и събираше аромати и звуци и сякаш всичко това той вече бе изживял. Вече бе му се случило. Той не успя да разкодира това странно чувство в себе си и реши първо да види ранчото, което му бяха обещали от БДЖ. Прибра ключа за апартамента, извърна се рязко и тръгна по посока линните.

            Пътят до линиите бе само три минути. Точно толкова, колкото след петдесет години да му стигат да не се умори до там. Три минути от блока до ранчото бяха най-ценните три минути, моста на възможното съществуване в еднаква близост и отдалеченост от това, което никога нямаше да разбира напълно и докрай. Дядо Запрян бързаше, а крачките му отмерваха като тим-пам камъчетата по асфалта (Боже, каква дума- асфалт!Тя дори не звучи гордо!), а колите се гонеха една друга като на детско състезание. Той чу свирка на влак някъде отвъд хоризонта и тя прозвуча като неизбежен вик за бягство, като някаква писклива птица, попаднала случайно в прегръдките на нежелан ухажор. Влакът отмина бързо и там, където свърши последният му вагон, той видя ранчото. Как го позна, няма никакво значение, това бе неговото ранчо. Беше най-отдалеченото от пътя и най-близко до линиите. Стигаше се по една пътека, накичена богато от различни видове храсти и дървета. Пътеката се кривеше измамно, все едно никога няма да свърши. Все едно краят й е в безкрая. От двете й страни се мяркаха и други ранчота, поддържани и подредени грижовно като на земеделска изложба.

            Най-после той стигна своето ранчо. То беше нещо като единак на края на пътеката, скрил се дръзко между бодливи храсти и надвиснали корони на дървета. Най-самотното, но и най-дивното. Достатъчно близко, за да общува с другите и достатъчно далече, за да мълчи, когато има нужда от това. В романтично присъствие от влакови мелодии, птичи крясъци и далечни кучешки закани. Как щеше да се справи с този буен нрав? Дали щеше да успее да му придаде необходмия ред, за да поддържа там един друг живот? Ранчото не бе голямо, но тези въпроси обикаляха в главата на дядо Запрян като диво прасе, ровещо пръстта. Той остави куфара си на земята, поогледа се още един път и го отвори…

            Извади от там един хляб и буркан с люти чушки. Начупи хляба и започна да си го топи в буркана. Взимаше по една чушка и отхапваше без да бърза. Чушките бяха сорт „рибки“ и вървяха много на боб и постна яхния. В някои райони ги пукаха направо върху жарта. Дядо Запрян идваше от едно такова село. Децата от цялата махала се събираха и играеха на джамени, докато бабите обръщат с ръжена малките чушки. А сега слънцето залязваше някъде зад жп линиите. Приличаше на изгнил домат. Дядо Запрян се засмя на това свое сравнение и отчупи още едно парче хляб. Някъде лаеше куче.

Автор: Катерина Георгиева