Квартал „Тракия“: новост, елегантност, лукс!

Високи и модерни сгради, широки улици, млади семейства. Не били минали и пет години, от създаването на този нов квартал в Пловдив, когато щастието се усмихнало на моите баба и дядо преди около 40 години:

 „Първа Юния си взеха жилище там. Четирисет и втори блок. И си спомням момента, когато всички колежки от службата се изсипахме в хола ѝ. Нямаше още дори мебели. Носихме бисквити и бяхме седнали на току-що сложения мокет. И се смеехме, и се радвахме за нея. Беше толкова щастлив миг. Копнеех и ние да имаме апартамент там. Такова неистово желание изпитвах, не мога да ти опиша! Но все не успявахме да се вредим с дядо ти. Първо раздаваха жилища на „крайно нуждаещи се“, а по-късно започнаха и да дават да се купува. Дълги опашки се виеха на бул. „Руски“. Събираха там хората и им съобщаваха кой е удостоен с вниманието да има апартамент.

Когато с дядо ти разбраме, че и нас са ни одобрили за жилище в „Тракия“ беше щастие. Ммм, не знам как да ти го опиша тъй като на фона на огромната радост, която изпитвах за Юния, аз бях щастлива, но не можех да го покажа. Спомням си как дядо ти ни заведе мен и леля ти Сиса, тя така се е радвала, така е ахкала, а аз мълча. Казват ми – „Ти не се ли радваш, бе? – Ами радвам се, ама как да го покажа просто не знам“.

То беше пролетта. Преди да стане време да се нанесем дядо ти беше взел карта за морето. Десет дена какво ти море, та аз мислех само къде ще ми стои диванът, леглата, как ще си подредя всичко, как ще си го наглася. Голяма мисъл падна. То хем мечта, хем грижа. Не сме били само ние така. То беше голямо вълнение, защото дълго време имаше голяма жилищна криза, непреодолима почти. Измъчихме се. Хората бяха вкарали пари, вноски за апартаменти  и чакаха с по 20, 30 години. Ама наистина хората забравят много бързо. Обособи се нещо такова като „крайно нуждаещи се“. И вече тогава започнаха да се сторят масово блокове и да се раздават жилища. Първо на тях, а постепенно и на другите. Хората с радост си отидоха там, макар че нов и отдалечен квартал. Всъщност на дядо ти в началото му беше много криво. Той все за Кършияка жадуваше. Вечер, след работа, първо там отиваше да се види с приятелите, с майка му и баща му и после се прибираше вкъщи.

Тракия в началото беше кална. Голяма кал. Кал и блокове никнат един след друг. Вървеше рейс номер девет. Караше много бавно, а ние вътре едвам се побирахме. Много отдалечен беше този квартал. Кондукторката как се е провирала през хората не мога да си представя сега. А ако се случеше да се возя седнала – заспивах. Едно такова неприятно заспиване, защото не можех да издържа до работа, ама се и страхувах да не изпусна спирката.

Нямаше ги тези кафета още, събирахме се в апартаментите. То беше такава близост. Необичайно явление, защото изведнъж събрани много млади хора на едно място. Толкова бързо се сплотихме. Всеки обзавежда, нанася се. Малки деца. В началото имаше само детски градини и ясли и после построиха училищата, Шейсеткласното до нас и другите постепенно. Всички семейства бяха по-млади от нашето. Аз на 36, а дядо ти на 38. Събирах ги жените у нас. Те току-що семейни, не можеха още да готвят! Месихме питки, печахме кексове, готвихме какво ли не. Питаха ме разни неща. После започнаха едни веселби. Готвехме, играехме, приказвахме. Като дойде бабин ден – всички у нас. Дочка (от шестия етаж) тогава каза заветното: „Хубаво ни е, хубаво, ама гледайте се сега, че догодина по това време вече няма да може да се погледнете“. Тя го каза малко силно, ама това не стана толкова бързо. Постепенно всички от блока си ходихме на кафе, на вечери. После се обособихме една голяма компания – пет-шест семейства. Навсякъде заедно. Започнахме да се организираме и за екскурзии. В Калофер, на Бяла река, на преходи, на много места сме били. И се обичахме.

След това ходихме и на митинги. Демокрацията! Много се радвахме на тази демокрация. Скачахме съседите заедно на площада. Бурна радост. Но, я виж, дошла демокрацията, та тогава точно стана голямата патардия. По общите събрания започнахме лека полека да се караме. Всичко стана заради парното. Все не можехме да се разберем – кой от кого краде топлото…и накрая не можехме да се гледаме. Е, ние, които си бяхме компания се запазихме“.