Квартални портали на времето

Кръстовището до парк „Рибница“ в квартал „Кършияка“ ми се струваше като многоизмерен портал на времето. То още присъства в сънищата ми, когато сюжетните им линии завият към невидимите „папки“ в раздел „детство“. Многоизмерен, защото този „портал“ беше границата между работните дни, когато ние децата ходихме на училище, а възрастните вършеха своите си задължения, и почивните дни, когато това беше последното кръстовище по пътя за селската ни вила. Минем ли него започваше тръпката за веселба!

Разбира се, в съзнанието ми това кръстовище е именувано с простичкото „Петък“ и мирисът му няма нищо общо с изгорелите газове на преминаващите коли, а вместо това  носи аромат на прясно изпечени кроасани! Задължителен ритуал за мен и приятелите ми в село бяха кроасаните в 16:00 следобед. Те трябваше да бъдат купени в петък, за да са съвсем пресни! Тези кроасани се намираха точно на мястото на новата жилищна сграда, която днес се извисява като един черен гарван, кацнал на същото това кръстовище и погълнал магазинчето, където се продаваха кроасаните за нашия детски ритуал. Точно там, в малкото магазинче, изпитах и значението на думата „късмет“. Тя се разясни и запечата в първия спечелен часовник от томбола, за който бях безкрайно радостна. 

Многоизмерен е този портал и не само заради границата между почивен и работен ден. В диагонал на някогашното магазинче днес има заведение, а този диагонал и мястото на заведението отвеждат към разказите на баба ми и така порталът свързва не само града и селото, но и води към миналото.

Някога това място е имало пекарна и тя снабдявала целия квартал с пресен хляб. За да се достигне до нея малчоганите не пресичали улицата, както може би предполагате, а геройски прескачали… канал. Точно така, днешният булевард „Дунав“ е бил воден канал преди приблизително 70 години! Веднъж баба ми не могла да го прескочи и цопнала с новото си червено палто в канала, на път за пекарната. Тъжно наистина, защото там хората изхвърляли изгорелите сажди от своите печки и червеното палто станало черно. Почти като приказката за „Златното момиче“, което се потапяло във вълшебните води. Тази перакна обаче е известна и с друго. В нея работела прабаба ми, която така и не доживяла моето раждане. Така че, за да се запозная с нея съм слушала разказите за пекарната на кръстовището, а прабаба ми е останала трайно в тази представа именно на това място.

Накратко, така „работи“ порталът на кръстовището до парк „Рибница“. Всяко място може да бъде дълбоко лично и да обвързва наглед семпли спомени. Но именно такива са нужни, за да съставят фон на цял един живот, а понякога и на цели поколения. Безброй семпли истории може да разкрие всяко ъгълче от всеки квартал, улица или парк.

А вие имате ли свой „портал на времето“ в града?

Из спомените на Анелия Манова (етнолог), 30 г. и баба ѝ за „Кършияка“