Детската железница
Беше една от обичайните ни неделни разходки. Не усетих особено, че този път не излязохме от града, защото бяхме на зелена поляна, заобиколена от дървета и нямаше и помен от шумни булеварди или панелни блокове. До нас се издигаше „планина”, която няколко години по-късно осъзнах, че е тепе и се нарича „Младежки хълм”.
Играехме федербал, когато майка ми видя, че неин детски спомен спира точно пред очите ѝ. Когато се обърнах, видях влакче. Доста по-малко от другите, на които се бях качвала, но и много по-интересно. Беше изрисувано и цветно, а от него слизаха повече деца, отколкото възрастни.
Естествено детското любопитство веднага зае място в очите ми, а на мама не ѝ отне много време, за да започне да разказва.
Когато била дете, от училище ги завели на панорамна обиколка по тепето именно с това влакче. Тръгнали от гара „Пионер”, продължили до спирка „Снежанка”, а последната била гара „Панорама”, от която се виждал половината град. Най-интересното за нея било, когато възрастен мъж, който по нейни думи бил истински пенсиониран машинист, започнал да им дава роли. На нея възложил да се изправи и да обявява спирките, но тя не била от най-високо и ясно говорещите деца, затова поставил задачата на нейна съученичка. На майка ми, разбира се, не ѝ станало приятно, но имала една привилегия. Името ѝ било същото като на внучката на машиниста. Затова той ѝ възлага още по-интересна задача: позволява ѝ да управлява самия влак. В нея се настанило чувство на притеснение, но и още повече на вълнение. Наистина ли тя самата ще вози всичките си съученици и преподаватели по тези релси? Заела колебливо най-важното място във влакчето и под инструкциите на машиниста започнала да управлява и се справила. Все пак там имало само три копчета и една ръчка, която трябвало да дръпне, когато се изкачвали по естакадата. Едно от копчетата трябвало да натисне, когато влизали в тунела, за да светнат фаровете. А машинистът ѝ обяснил, че там прибират влакчето, за да „спи”. След преминаването на всички гари, прелеза с бариери и моста, се върнали успешно, а майка ми вече била успешен машинист.
След като ми разказа историята, в мен напираше желание да се кача на същото това влакче, което собствената ми майка бе управлявала. И интересът ми нарасна, когато си помислих, че като нейна дъщеря може и аз да имам късмета да го покарам.
Отидохме да купим билети на символичната сума от 1 лев, но се оказа, че има само един детски. И това беше причината да се кача сама.
Влакчето тръгна. Въпреки че и отвътре беше толкова интересно, колкото и отвън, бях притеснена, че съм сама. Може би и с право. Не само, че нямах късмета да управлявам влака, а и той продължи да се движи не повече от 10 минути, когато изведнъж спря. Не помня каква беше аварията и защо се наложи да слезем, но се уплаших. Трябваше да се върна сама и да открия родителите си, а както споменах по-горе, за мен тепето тогава беше планина. Започнах да следвам хората, когато един мъж забеляза, че съм притеснена и без надзор. Попита ме къде са родителите ми и когато му обясних, благо ми каза да вървя до тях, защото са в същата посока и може да ми помогне. Мисля че това беше моят пенсиониран машинист.
Въпреки тази случка останах с приятни спомени за детската железница. И сега, когато тепето не е планина, но все пак е място, на което бягам от шумовете на града, се върнах, за да видя отново детската железница „Знаме на мира”. С радост установих, че тя не само още е там, ами и влакчето все още работи. Билетът също още е със символична цена. Единственото, което се различава от спомените ми, са рисунките по вагоните.
