) Имаше момент в живота ми, когато правех всичко по силите си, за да избягам от реалността. Тогава живеех близо до Капана (Квартал на творческите индустрии, Пловдив) и имах възможността да го посещавам всеки ден. Помня как първия път, когато отидох, веднага усетих странна връзка, почувствах се повече вкъщи, отколкото в моя действителен дом. Видях Капана като начин да се справя с вътрешната си тъга. Странно как не бях забелязала колко много хора правеха същото.

Докато търсех здравия си разум, имах удоволствието да се запозная с някои много талантливи хора. Открих, че Капана лее креативност по много красив начин. Ако погледнеш отблизо, може да забележиш всички ръчно направени всекидневни  предмети, изработени от хора, толкова отдадени на своя занаят, че са отворили магазин за него, баристи, измислили вкусни рецепти и разбира се, уличните произведения, които покриват дори най-необикновените места, разказват истории, за които можем само да се чудим. Точно това намерих за очарователно. Хората влагат сърцата си в създаване на неща, които правят другите щастливи и след време точно така се почувствах и аз, връщайки се в Капана.

Тогава всичко, което исках да правя, беше да чета колкото е възможно, това ме поставяше в различен свят, с различни хора, на различни места. Всеки път, когато влизах в кафене, оставах изненадана да видя хора да седят в перфектен хаос, четейки. Беше толкова прекрасно да видя това, че ме вдъхнови да направя същото. Много скоро към мен се обръщаха непознати, които видяха вкуса ми за книги. И така споделяхме препоръки, мнения и най-важното – смях. Във времена, когато технологията надделява, беше толкова освежаващо да видя хора, които не само четат, а се обръщат към мен, за да проведат искрен разговор.

През времето, прекарано в Капана, обичах да наблюдавам хората. Харесвам как се събират и създават настроение, което можеш да усетиш от километри. Обикновено бих била привлечена от млади хора, които играят хек, карти или които просто се смеят и разговарят. Един път подминавах група приятели, спрях, за да погледам за малко и веднага ме доближи момче, за да ме пита дали искам да пробвам да играя хек с тях. Аз, разбира се, се съгласих и просто така един час отлетя. Друг път, както е показано на снимките, отново се разхождах и видях група деца да играят с тази странна играчка, която съм виждала само няколко пъти. Толкова се забавляваха, че нямаше как да не помоля за снимка.

По някакъв начин намерих себе си в Капана и осъзнах какво е трябвало да правя през цялото това време. Съзнанието ми се изясни и е толкова иронично, но истината е, че никога не съм се чувствала толкова свободна. Всички хора, музиката, произведенията на изкуството, всички те успяха да изведат най-доброто от мен и затова ще съм завинаги благодарна.

Автор: Марина Видолова